Времето напредваше, а аз откровено си се мотах и съответно закъснявах. Мокър от банята, пушех и смятах колко време ще ми отнеме за да се облека, приготвя и изляза, та и да сваря един конкретен магазин отворен.. Както и да е, след 20-ина минути вече крачех с бърза крачка устремен към локацията. Винаги ми е било интересно да се вглеждам в хората, погледа им, любопитно ми бе да виждам израженията им, сякаш чувах за какво си мислеха. Те не ме виждаха, не ме отразяваха, а и да го правеха това не бе особено интересно така или иначе. Срещахме погледи, те го отместваха и продължаваха по пътя си. Приближавах централната пешеходна улица и спирка преди нея. Денят беше хубав, слънчев и хората бяха плъзнали навскякъде. Крачейки през тълпата ми се случи нещо много странно. Не знам дали ви се е случвало да срещнете нечии поглед и за миг сякаш всичко да спре? Адски рядко.. Сякаш този момент отнема цяла вечност.. Докато подминавах спирката и оглеждах бързо хората на нея видях момиче, което неясно защо привлече погледа ми. Загледах се и неочаквано тя вдигна очи и погледите ни се срещнаха. Понякога съумявам да оценя красивите мигове в живота и този бе такъв. Лицето и бе кпрелестно, нежно и някак слънчево. Алени устни го красяха, фини черти - малко носле, лъскава чуплива кестенява коса, а в очите и се виждаше пламъче. Сякаш ме прободе, но не бе агресивно, а някак примамващо и уютно и много привличащо - ей така, за много кратък миг. По детски чисто и много секси в същото време. Толкова много неща само в едно взиране! Трепнах и това някак ме докосна. Определено видях симпатията и, явна и откровена, открита , но и примесена с лека дяволитост. Момичето определено бе по-малко от мен, ученичка или най-много студентка, а аз гордо носех своите 36 години с цялата осанка, на която бях способен. Всичко това едва съумях да регистрирам за секундите, в които се разминах с нея. Петдесет метра по-късно ме осени странното усещане, че пропускам нещо и рязко спрях бързия си ход. Обърнах се по посока спирката. Видях, че въпреки вече отминаващия автобус, тя все още е там и чака. Не знам защо, но реших да се върна. Събирайки целия си кураж и решен да действам бързо и директно, сякаш махах лекопласт, стигнах до нея и решително отворих уста, въпреки, че стомахът ми бе на топка: - Не мога! Да, извинявай, не ме познаваш, но.. Този поглед.. - не ми се е случвало досега. изумително красив е! Трябва да знам как се казваш! - почти изпитах гордост от смелостта си, така и трябваше, това бе мъжкото.. Но сега какво, накъде?! Тя вдигна погледа си. Този път бях много по-близо и можех да разгледам чертите и. Лицето и наистина светеше от красотата и. Кехлибарени очи, които сякаш открадват душата ти и се изгубваш в слънчеви лъчи, украсени с дълги мигли, кестенява, леко разрошена от вятъра чуплива коса, тези алени като узрели малини устни и невероятна топла усмивка. Осъзнах, че стоя втренчен в нея без да мигам, а тя не отговаряше. Дали не бях допуснал грешка? Може ли да съм се заблудил, че и тя ме е гледала, да съм си го представил.. Това изобщо не беше нещо, което бе характерно за мен. Сигурно ме мисли за някой маниак.. Продължаваше да мълчи, но погледът и все така пламенен и адски привличащ ме приковаваше, изгаряше и успокояваше едновременно. - Здравей.. Отличаваш се, имаш силна стойка. И хубави сини очи. - Какво? - преглътнах аз, сякаш излизайки от унеса си. - Знаех, че ще се върнеш.. Не знаех, но исках. - тя се разсмя и смехът и бе толкова красиво звънив и заразителен, че не усетих, че стоя и се хиля глуповато пред нея. - Мда.. трябваше, не знам защо, но така го усетих. Просто си прекрасна, рядко прекрасна всъщност.. И..Трябваше да се върна. - Радвам се, че го направи. - тя изглеждаше спокойна и все така светеше, а аз имах чуството, че сърцето ми ще изкочи. Какво ми ставаше?! Та аз много рядко не успявах да се увладея, а и тя беше "хлапето".. - Казвам се Ели. Елена. - А?! - гласът и отново ме извади от глуповатото ми навярно втренчване в очите и. - Хаха... Елена се казвам, искаше да знаеш името ми.. Глупчо! - сладкия смах отново зазвъня в ушите ми. - Ох.. Приятно ми е, Елена, много ми е приятно да знам, че си.. Елена. - усмихнат и леко смутен я гледах аз. - А ти? - отвърна момичето. - Аз не съм Елена. Боян съм аз. - явно бях оглупял рязко. За щастие това я разсмиваше и тя се кикотеше по най-сладкия възможен начин, а очите и се присвиваха в твърде симпатични лунички. - Извинявай, не знам какво ми става. Истината е, че не ми се бе случвало да видя толкова красиви очи и поглед и..да, знам, че е супер клиширано, но.. Това ми хареса много и..ето ме тук. Тя ме гледаше усмихната все така дяволито и каза: - Подай ми телефона си! - машинално го извадих от джоба си, отключих го и покорно и го подадох. Направи нещо, не разбрах какво и ми го върна - Трябва да вървя, автобусът ми дойде. - Да, добре, извинявай. - отговорих аз, а тя ставайки хвана ръката ми. Потреперих от допира и. Държеше ме в нежната си длан, подари ми още няколко мига от завладяващия си поглед след което се отправи към отворената за пътници врата и за последно се обърна през рамо, погледна ме и се усмихна. След това автобусът потегли и тя изчезна с него. Стоях на спирката като вцепенен и проследявах отдалечаващото се пуфтящо превозно средство. Това наистина ли се случи? Тя реална ли беше?! Е такова нещо вече не ми се беше случвало! Запалих цигара и си дадох няколко минути за да осмисля какво бях преживял след което се сетих, че бях тръгнал за въпросния магазин и хукнах за да го сваря. Щом си свърших работата и се прибрах в нас започнах да връщам спомените си за този поглед и това момиче. Сякаш бе осмислила тази Неделя по начин, който дори не съм предполагал, че е възможен. И че бе логичен.. Тази кратка случка, мимолетна среща, бе така емоционално заредена и смислена.. По-смислена от много моменти, в които не съществуваме, а чакаме просто времето да измине, без да осъзнаваме колко ценно е то. Философствах, но, мамка му, щях да го правя ако искам... - моята глава си бе и моите мисли. Вече в нас, легнах на дивана и реших да видя защо искаше телефонът ми. Погледнах в "Обаждания" и не видях да е набиран непознат номер. Очаквах, че ми е дала номера си. В мен се прокрадна разочарование. Вече нямаше следа от нея, едва ли щях да я видя отново някога. Защо не бе го дала? Сигурно съм бил прекалено нахален, настоятелен, най-вероятно ме е разкарала.. Без да е груба, с елегантен флирт, както само една жена може - да те остави безмълвен и сам. Но си заслужаваше, само заради този поглед! Заради погледа и.. Седмицата отлиташе тягостно, в работа и неща, които ми се струваха безсмислени, но просто трябваше да бъдат свършени. Освен това климатът нямаше нищо общо с предходния уикенд и или беше облачно или валеше целодневно, което беше супер депресиращо. Нямах желание и стимул за нищо и времето ми минаваше в рутина. Работа, пазаруване, вечеря..филм или маструбиране, уж за ранообразие... След това сън насила за да дойде нов ден с надеждата, че няма да е толкова сив. Чаках слънце, но уви все така си валеше и бе мрачно, а Събота изглеждаше сякаш на светлинни години. Щом най-накрая дойде се събудих и мързеливо се отправих към кафе-машината. Слушах как течноста бавно се процежда в чашата, вибрирането на мотора огалсяваше кухнята. Радвах се, че нямам нищо за правене, но гледката през прозореца никак не ми помагаше - отново започваше да вали. Ясно, ден по пижама на дивана -това ще е. След сутрешния тоалет и три цигари по-късно се прострях на дивана и пуснах телевизора за компания и разсеяно се загледах в екрана и едновремено скролвах из социалните медии безцелно. Това бързо ме отегчи и захвърлих телефона си. Изведнъж той изцънка. Със пуфтене го взех отново за да видя кой е решил, че кроасанът му във стори е най-важното нещо, което хората искат да видят с Събота. Съобщение в Инстаграм от.. Елена Костадинова. Елена! Подскочих и седнах изправен на дивана. Елена! "Останах с впечатлението, че съм ти станала интересна?! :)" Сякаш от емотиконката можех да си припомня красивата и усмивка. Ооо, колко съм тъп! Колко неимоверно глупав съм аз!? Тя ме е добавила в Инстаграм, профила ми... А аз чакам да е оставила телефонен номер. Оо, Бояне, ти си изключително смотан! Прегледах профила бързо и треперейки, за да не се изложа ако не е тя, но си беше тя - все това прекрасно същество, което ми взе акъла на спирката. Вариант беше да започна с глупави оправдания от сорта на "имах много работа тази седмица", "не съм си поглеждал телефона", "не исках да те притеснявам", но всичко това щеше да е чисто и просто скалъпена лъжа и знаех, че никой и няма да ми повярва, затова реших, че е безумно да опитвам нещо подобно. -"Аз съм кретен! (facepalm)".. и SEND. Очаквах, че няма да отговори, не измислих нищо по-добро. Но тя върна - "Кретен?". Да, кретен съм - "Имено! Истината е, че..не знаех, че си ме добавила тук, мислех, че ще си оставиш тел.номер.. И понеже съм супер-кретен, нещо като супер-герой, ама кретен.. се извинявам много! :/". Наистина нямаше какво друго да кажа освен истината. "Кретен не - глупчо! :P" Пфф, не беше ядосана.. Добрее, има шанс за мен. "Наистина съжалявам. Дори реших, че няма повече Елена в живота ми! Тотално не се сетих за Инста..". "Май ме моташ, но..айде, няма да бъда лоша и да ти се сърдя. Честито, може все пак да има Елена в живота ти..хаха" - беше толкова мила, въпреки че на практика я бях отсвирил от седмица?! "Ти си наистина..много мила, най-малкото! Благодаря ти. И да - Боян има нездравословен интерес Елена да е в живота му - yes, please! :D" написах аз и бе последвано от много усмихнати емотикони. Чаках отговорът и. Но минаха 20 минути без нищо от нейна страна. Ентусизамът ми започна да се превръща в леко притеснение. Нещо казах ли нередно? Минаха още 10 минути...Seen. На линия.. Но дотам. Черногледството, така присъщо за мен напоследък се обади. Ето, прекалено хубаво е за да е истина и да се случва. Разбира се, че като е вънуващо и супер ще приключи или ще ми излезе през задника.. Що не и писа навреме, тъпак такъв, все така става.. Станах и запалих цигара на вратата на терасата. Наистина мразех как нещо хубаво веднага се намира какво да го помрачи... какъв беше този шибан принцип в живота!? Това винаги ме ядосваше. Докато проклинах живота телефонът ми изцънка. Елена: "Какво прави Глупчо в Събота предиобед?". Боянчо кълне съдбата, това прави... И все пак, с облекчение отговорих: "Пуши цигара рошав, по пижама, с чаша кафе в ръка.. Само ролки на главата където нямам! :)" Трите точки засвидетелстващи нейното писане бяха като сутрешни слънчеви лъчи за мен сега. "Ролки е секси a least! Елена ис он хър уей то Боян!" Реших, че се шегува и отговорих с усмивки. Имаше и готино чувство за хумор.. Това също беше секси в нея. "Ъъъ.. Чакам! ;P"- получих аз. Какво?! Чака? "Чакаш какво? :О"- написах. "Адрес, Глупчо! Или днес не ти е до Ели в живота ти..?" Какво?? Ама... Аз...Тук е лудница, аз..не може, тя..Ще ме види, сериозно ли..тя наистина ли ще...ебава ли се сега или?? Паниката ме обвземаше, но и вълнението в стомаха ми бе също толкова безкомпромисно. Вече много време не отговарях и накрая написах просто адреса си.. Щом натиснах SEND осъзнах какво правя. Та аз бях рошав, по долни гащи, не беше като да е супер добре подредено в нас.. "Елена in you life is loading in 30 min! :D :P" Зяпах екрана, недоумяващ как може да е толкова смела и луда допушвайки цигарата си. Последва екстремно разтребване, оправяне на легло, скорострелен душ, тоалет, обличане в някакви нормални дрехи и привеждане в не-плащещ за красиво момиче вид. За норматив успях да изглеждам така, сякащ живота ми и аз не сме тотален провал и докато се усетя звънеца на домофона звънна и сърцето ми изкочи от гръдния ми кош за да види кой е и явно да отвори вратата. "Press ENTER to download Elena.Exe" беше нейното съобщение докато вече стои пред входа ми. Тя е луда! Прекрасна и луда! Вдигнах слушалката и казах "Да" и естествено гласът ми прескочи пискливо. Осреща чух онзи страхотен прекрасен смях и "Ще ми отвориш ли или искаш и серенада?" Дззззззззз и пулсът ми сякаш мести цялото ми тяло из коридора. Още секунда и щях да я видя..Отново! Онези очи! - Здравей! - усмихнатото и озарено лице застана пред мен. Това момиче бе толкова красиво. Сякаш усмивката и носеше светлина и белите и зъби порблясваха. И отново се изгубих в тези кехлибарени очи. Безкомпромисно, мигновено, беззащитно! Спомних си защо се върнах тогава - сякаш не можех без да изчезна в тях! - Здрасти! Радвам се да те видя. Заповядай, .. Елена, ти.. луда жено! - тя се провря минавайки близо до мен и щом се размина с мен ме погледна отдолу нагоре прострелващо. Сърцето ми прескочи. Фактът, че долових аромата на деликатен кокос от косата и и нежният парфюм, които като воал ме погали щом ме размина не помогна на това да успокоя дишането си. Тя влезе зад мен, а аз заключвах вратата. Щом се обърнах, тя рязко се приближи към мен и лицето и се озова на сантиметри от моето. Тънките и нежни пръсти обхванаха скулите ми, тя бавно, но решително се притисна към мен. Беше по-ниска и сега, начинът по който ме гледаше от по ниско право в очите бе влудяващо силен. Не мигаше, миглите и сякаш танцуваха, изражението и бе сериозно. Сякаш малиновите и устни бяха съвсем леко отворени и можех да усетя дълбокото и душане. Всичко това стана за миг и докато успея да го запечатам в съзнанието си, чувствените и устни от милиметри раздалечени се долепиха до моите. За първи път видях това неземно създание със затворени очи.. Сякаш образът в главата ми за нея бе винаги с онези широко отворени кехлибарени ириси с танцуващи дяволчета в тях. Усетих вкусът на устните и и хлъзгавият и език, които се прокрадва в моите. Не можех да повярвам! Аз сънувах.. Момичето от сънищата ми стоеше в коридора ми, притисната и сгушена в мен, ухаеща на кокос и цветя и ме целуваше. Беше магично! Прокарах ръка през кръста и нежно и уверено я притиснах към себе си. в мека прегръдка. Тя остави едната си ръка на лицето ми и го милваше, а другата обви около врата ми повдигната на пръсти. Толкова сладка! Бе толкова нежна и фина, а топлината и сгряваше душичката ми. Слънцето бе влязло вкъщи, а лъчите му ме прегръщаха. Изпитах мигновено щастие и се губех в най-невероятната целувка на света. А тя все още не бе събула обувките си... (следва продължение)

Оценете историята