Времето бе отлетяло така бързо, че щом вдигна глава от купа документи на бюрото си, Анита осъзна, че стои сама в целия офис. Последният месец беше някакъв ад. Беше затрупана с отчети, справки, разправяше се с объркани фактури, жонглираше между постоянните телефони разговори с контрагенти на фирмата и менаджирането на всички ангажименти и срещи на шефа си. Слепоочията и пуслираха, а работата сякаш нямаше край. Още един ден, в който оставаше последна за да се опита да свари със всичко. В своите 30 плюс години Ани бе оставила личния си живот на изчакване, докато гради стремглава кариера. Беше като оса, винаги подготвена и амбициозна, готова да премаже всеки дръзнал да се изправи на пътя и. Може би затова колегите и тайно я наричаха "студена кучка".. А и имаха основание. Тя беше техния мениджър, който следеше за всичко, изискваше много и никой не можеше да и свари на темпото. Винаги изрядна, със строгото делово облекло и прибрана в кок коса, тя се беше превърнала в офис-акула, а шефът на фирмата я натоварваше повече, отколкото който и да е друг можеше да понесе. Разбира се, макар и да знаеше, че е обсъждана и дори мразена, Ани никога не показваше слабост или уязвимост пред колегите си. Изглеждаше овладяна със ледения си, остър и саркастичен ум. Когато се добереше претрепана от умора до дома си сама, махнеше грима и разпуснеше косата си, тя сядаше на ръба на леглото си и понякога тихо плачеше. Да, беше изключително добра в това, което правеше. Догодина щеше да е повишена, но всичко това имаше цена. Самотата, оценката на другите, липсата на личен живот и време, очакванията... Нямаше избор. Не можеше да е слаба, да спре, да се зарадва дори. Но под резервираната външност се криеше уязвимо, ранимо момиче, което има нужда от нежност. Съвременна история на почти всяка силна жена. Сега стоеше на бюрото си и разтриваше схванатия си врат. Часовете на натоварване сякаш измукваха жизнеността от стегнатото и слабо тяло и я изпиваха. а сега и този Стефан.. Разбира се, че не може да е лесно, за да получи това повишение, трябва да достигне поставения таргет. И не бе само това, а трябваше да е първа, защото този Стефан и дишаше във врата. Беше само от 8 месеца във фирмата, а се бе амбицирал и постоянно се състезаваше с нея. "Този профан! Едва дошъл, а вече шефът го фаворизира.. Какво е постигнал толкова!?... Надут пуяк! Разхожда се из коридорите, наперен сякаш е хванал Господ за шлифера! Има се за прекалено умен... и всичките момичета от офиса.. - какво толкова му припадат?! Оо, синеок, оо, рус.. О, Боже, висок.. Кретен!" - на ум Ани разкъсваше колегата си и проклинаше този дълъг и ужасен ден. Не можеше повече. Срина се на бюрото и зарови лице върху ръцете си. Поне беше сама, никой нямаше да види г-жа Матева така... Почти! По коридора отекнаха стъпки, които изкараха Ани от унеса и прекалено късно. Преди да успее да вдигне главата си от бюрото в помещението бе влязъл някой и тя само усети присъствие. Трябваше да вдигне глава. Щом вдигна погледа си, той срещна Стефан, който стоеше прав пред бюрото и и я гледаше с лека усмивка. - Как да ти помогна? - почти изсъска Ани щом погледна лицето му. - Мислех, че съм единственият, който не се е прибрал.. - Не си бил единствен тук никога. Някои го правим от години.. - Ок, не ми отхапвай главата! - отговори той, с опит да разчупи враждебността и. Той знаеше, че тя не го харесва, не знаеше точно защо. Бе се преместил от друг град в тази фирма и се справяше добре с поставените му задачи - гледаше да е добър в работата си и успяваше. Но всеки път, ако се случеше да размени и дума с нея, сякаш срещаше стена. - Все още не съм почнала. Но, не е изключено да е в to-do list. - Може би ти имаш нужда от помощ? - Аз? - с учудване отговори тя. Как смееше? Та тя можеше напълно сама да се справи, подиграваше ли и се.. После да си припише кредит за това.. Как ли пък не? - Да, така ми се струва. Скоро няма да се виждаш от купчината хартия, а денят е само 24 часа. - Мисля, че идеално мога и сама, благодаря - хладно го отряза Ани. - Ахам.. Виждам. - Какво имаш предвид? Какво точно виждаш? - Виждам, че си на ръба, г-жо Матеева! Трябва ти почивка мисля.. - Айде аз да ги преценявам тези неща, искаш ли? Мисля, че притежавам нужната експертиза.. - отново посече тя. - Ани.. Защо ме мразиш? - думите му сякаш я попариха като врял душ. Бяха толкова спокойно казани и откровени, че тази топлина някак стопира поредната и ледена атака, с която щеше да го унищожи. Не отговори, а само го гледаше с вперени в него очи. Тя...мразеше ли го? Всъщност..изобщо не го познаваше. Можеше ли да мразиш някого ако не знаеш нищо за него. Вероятно - в тази работа се научаваш да се защитаваш, да не вярваш на никой, може би да мразиш по презумция.. Не знаеше защо го мрази. Не знаеше дали го мрази. Изведнъж сякаш подредеността в мислите и бе заместена с хаос и обърканост. Стефан не изиска отговор, сякаш знаеше, че тя не знае точна причина: - Виж сега.. Виждам, че си почти на финала. Предлагам следното.. - за да не умрем от глад поради липса на време, да викна пица и някакъв алкохол, а аз ще ти помогна да свършим това по-бързо, за да може и ние да спим в този живот.. Е, имаме ли сделка, г-жо Матеева? Анита го гледаше без да мига, като дете, което осъзнаваше, че инатът му няма да мине и след две-три стискания на челюстта осъзна поражението, че ще позволи помощта му и кимна. Стефан леко се усмихна и заснова към прозореца заслушан в сигнала на диспечера за доставки на храна. Тя го следеше с поглед и още асимилираше гневно, че някак бе надделял над волята и. Утре сигурно щеше да се хвали пред шефа и, че ако не е той, отчетът нямало да е свършен и че заслугата е негова... или полудяваше вече от мнителността си?! Дали наистина искаше да е просто мил..?! В крайна сметка, беше 23:30 ч., а той щеше да остане да подрежда бумаги заради нея вместо да се прибере да спи или да си легне с някоя от така облъчените и колежки.. Хм, трябваше да е нащрек, можеше да очаква всичко. - Обичаш ли пеперони? - Моля?! - Пеперони, Ани...на пицата, искаш ли да има? - Ъъ, да...Нямам претенции, все тая. - Ще поръчам вино, ок ли е? - Добре, аз може би няма да пия. - Ще поръчам. И бутилка "Совиньон Блан", моля.. Да, благодаря Ви! До чуване! - учтиво приключи разговора той и хвърли телефона си на дивана. Свали сакото си и остана по риза, махна вратовръзката си нетърпеливо и нави ръкавите си. Разкопча две от копчетата си и пое дъбоко въздух. Ани видя как гърдите му опъват плата. Не бе забелязвала досега сякаш.. Беше добре сложен. Без да е..някоя батка. Но явно полагаше усилия. Загледа се и в предмишниците му докато навиваше старателно ръкавите си. Чудеше му се.. Едновремено бе спретнат във вида си, но имаше и нещо..нещо неподредено. Ето, бе с набола брада! А косата му е бе правилно сресана, някак..леко рошава стоеше!?.. В офис? Един партньор трябва да е.. Трябва да е пример! Как щеше той да е лице на фирмата?.. Малко незряло сякаш. Но му отиваше, де. Ако не работеше това.. Като мъж просто.. - отиваше му много, да. Мислите в главата на Ани се блъскаха и се боричкаха. Какво и ставаше, прекалено много внимание. Сигурно защото нямаше никой друг. Затова щеше да е.. - Такааа...хайде да ги мятаме, че до 30 минути евентуално и ние ще се почустваме хора. Ани кимна с успокоението, че може да се върнат към делово общуване и положи усилия за максимална концентрация. Стефан направи същото и се захвана с отчетите. Разменяха по някоя друга дума за напасване на информацията. Той прокарваше пръсти през косата си и я разрошваше, а Ани несъзнателно бе захапала химикалката докато облислаше нещо. И така - половин час на абсолютна ефикасност. Щом стъпките на куриера от коридора прекъснаха работната им атмосфера вече бяха почти свършили с всичко. - 76,80. Дали ще имате точно. - Ето заповядайте. Задръжте останалото. - подаде банкнота в ръката на доставчика Стефан. - Не, аз ще платя. - сопна се Ани. - Ани, остави, моля те. Всичко е ок, оправено е. - Нямаме такава уговорка - по никакъв начин не искаше да му остане длъжна тя. - Стига... Една вечеря. Моля те, нека не спорим. Мекотата в тона му и фактът, че доставчикът чакаше и бе свидетел на това склони Ани да му позволи това, мака и да не и се нравеше. Можеше да си плати сама вечерята, нямаше нужда той..да бъде такъв..джентълмен. - Лека вечер и благодаря. - отпрати доставчикът Стефан. - Имам да ти давам. - Нямаш нишо да ми даваш - стига. Ядем, че умирам вече! - Благодаря! - каза почти под носа си Ани. Разопаковаха храната. Разчистиха бюрото от документите, сложиха голямата кутия пица в средата и Стефан наля вино в две чаши, които имаха за гости на срещи. Ани деликатно взе салфетка, подложи япод парчето пица и отхапа малко парченце, стараейки се да дъвче възпитано, докато колегата и разполови едно парче на две със захапване и стон на задоволство се изтръгна от гърлото му. Щом се наслади на първата хапка храна за целия ден погледна към Анита, която все така внимателно "усвояваше" храната си и каза: - Хах.. Колко сладко хапваш! Като котенце.. - такова възпитано, тихо. - А ти как очакваш да се храня, Стефане? Като неандерталец? - Много, много гладен неандерталец, моля, моля! Полумаймуна-получовек в 00 ч., която умира от глад цял ден и ако не беше пицата щеше да отхапе и теб, колкото и да се киселиш.. - отговори той с усмивка. Рошав и с парче пица в устата, някак и стана чаровен кто малко момче и Ани се усмихна. - Яяя, можела си! - Можела..какво? - Да се усмихваш, милейди! И на всичкото отгоре на г-жа Анита Матеева изключително и отива тази хубава усмивка. Наздраве! - Ани усети как се изчервява леко и и стана едновремено приятно и сконфузно, но отвърна с опит да се овладее: - Наздраве!... Всъщност.. Благодаря! - погледа на очудения мъж срещу нея я накара да разбере и нейната собствена очуда от това, което току що каза. Нима...тя каза на Стефан..на ТОЗИ Стефан.. "благодаря"?! - Няма за какво, Ани! Радвам се... Всъщност е приятно. - каза той с разбиране в погледа какво точно си мисли тя. Хапваха и водеха някакъв полу-работен разговор. От дума на дума прерастна в други теми - интереси, бивши работи.. Някак се поопуснаха и напрежението между тях бавно се разсейваше. В един момент Ани осъзна, че изпитва мнимо спокойствие.. От много месеци насам. Сега общуваше и то, по някакъв начин пълноценно, а не през защита и делово. Усмихваше се, та даже се засмиваше на шегите му, а това бе станало някак непривично за нея. Та тя не виждаше друг освен колегите си. Вкъщи бе сама, нямаше дори домашен любимец, защото нямаше време за тази грижа. Не псукаше и телевизора си, защото бе прекалено изморена.. Просто изпиваше чаша вино спорадично и припадаше за краткия сън, който успяваше да си открадне. Не излизаше освен на работните срещи, и безкрайните скучни конференции, не пътуваше, понеже отпуската и бе по-ското проформа... за пръв път от много време правеше нещо...просто нормално! Ядеше пица от кутия, разговаряше някак, беше успяла да спре да мисли единствено за работа, пиеше вино от водна чаша и просто се усмихваше. Това и пролича дори на лице и. Бе придобило цвят от хранителните вещества, а малък кичур издайнически се бе отксубнал от хватката на прилежния и кок и падаше над челото и. Стефан я погледна и задържа погледа си. "Красива е! Всъщност много!" помиси си той. И беше прав. Въпреки реномето си на студена кучка, Анита бе изключително привлекателна - среден към нисък ръст, 1.67 см, женствено стегнато тяло, с изящни бедра и добре оформено дупе, грациозна талия, среден стегнат бюст и изключителни черти на лицето - тъмнокестенява, гъста и лъскава, леко чуплива коса под раменете, изумрудени зелени ириси и леко нацупени меки устни. Всичко това умело бе прикривано от хладно отношение, но сега сякаш разцъфваше пред погледа му. А за първи път и усмивката и - най-красивото всъщност в нея. Анита довърши последната си хапка, отпи глътка от виното си и се подпря на бюрото. С ръка започна да разтрива врата си, който още бе схванат от часовете стоене пред компютър и листи. Изглеждаше привелкателна така пообезоръжена. - Нека аз.. Ако не възразяваш!- докато успее да се възпротиви, Стефан бе се изправил, заобиколил бюрото и застанал зад нея. Той плахо и меко посегна към оголената и шия. Ужас от допира му вцепени гръбнака и, но щом той внимателно впи пръсти в опънатите мускули на тънкото и вратле тя се предаде. Беше прекалено отпускащо и необходимо за нея усещане. Тръпки залазиха в напрегнатата част на тялото и. Допирът му, нежен и деликатен, я накараха да изпита облекчение и топлина се разля по тялото и. Спря да се противи и отпусна раменете си. Две минути по-късно усети колко бяха горещи дланите му и аромата на парфюма му. Имаше усещането, че се отпуска и омеква в силните му ръце и някак не можеше да се противопостави на това. Заля я онова усещане на нуждата да е крехка, по-слаба, в нечии ръце. Опитваше се да извика онези мисли в галвата си..за "врагът Стефан", за очакваното положение, което трябва да заема тя, за забраната за близост, за забраната от уязвимост.. Но, по дяволите, бе толкова приятно един път да не е желязна, така втвърдена... - Приятно ли е? Нали не стискам силно..? - Мм...не, нее.. Добре е! Няма нужда, ако не искаш..наистина, благодаря - започна да търси правилните думи Ани. - Има нужда, Ани.. Трябва ти почивка и май цялостен масаж. И... Искам. Всъчщност.. ми е много приятно!... с теб. Тя замръзна от репликата му. Не защото каза това толкова, а защото и тя беше съгласна с него. И на нея и бе приятно..и то много! Сякаш самопризнанието и я уплаши и я накара да осъзнае, че..той я привлича! Докато осмисляше дали и каъв отговор да даде, усети парещия му дъх по врата си и цялата изтръпна. Щом извърна глава в тази посока погледите им се срещнаха. Сините очи на Стефан я обляха с нежност и мекота, той се престраши, приближи се към лицето и и след миг потърси устните и. Тя не се отдръпна и му позволи. Целуваха се без да затварят очи и без да спират да се гледат, а той милваше лицето и. Тя се завъртя към него и обхвана врата му с длан. Езиците им плавно, като в танц изследваха устните им, а малките и леки засмуквания секваха дъха им. И точно там, в 12:43, на обичайното си бюро, сред документи и след дългия зитощителен ден, Ани усети, че се чуства жива. Тя прокара длан по широките рамене на Стефан, разкопча още две-три копчета от нея и бавно започна да я съблича от него. Усети устните му да се долепят до фината кожа на врата и и издиша звучно. (следва продължение)

Оценете историята